
Абе какви са тези глупости. Нека преминем по
същество.
Животът на Еврика, още докато е била дете,
винаги е бил нормален, весел, безгрижен – точно както трябва да бъде, докато
един ден не проплакала. Майка и я зашлевила, разтърсила я и и казала
„Никога, ама никога не плачи.”
И тя я послушала. Тогава за последен път Еврика
си позволила да разочарова майка си и запомнила едно – никога да не прекрачи
това обещание. Дори след като майка и загива.
Сега Еврика е сама – загубила човекът, които е
обичала най-много на целия свят. Животът и се е превърнал в чернобял филм,
който тя странично наблюдава как се изнизва пред очите, а единствения човек,
който е останал да го разнообразява са най-добрият и приятел Брукс, приятелката
и Кат и загадъчното момче, което винаги се оказва там, където е и тя, дори
когато най-малко очаква.
А всичко става дори още по-налудничаво, когато
той започва да и разказва необичайни истории и да замайва съзнанието и с
объркващи думи и поведение. В допълнение получава изключително странно
наследство от майка си под формата на медальон, интересно изглеждащ камък,
старинна книга и писмо, което вместо да и отвори очите, я кара да си задава още
повече въпроси.
Колкото до другата страна от историята ни –
Андър е момче отгледано с идеята да прекара целия си ранен живот в това да
наблюдава момиче, което представлява огромна опасност за съществуването му, а
един ден, когато знае достатъчно за нея – да елиминира заплахата.
„Никога не бяха разговаряли.
Тя беше неговият живот.
Той трябваше да я убие.”

Книгата е по-различна от всичко, което бях
чела досега. Интересна, вълнуваща, с достатъчно емоция да смрази и разтопи
сърцето ви едновременно Гарантирано ще посегнете към следващата книга от
поредицата.
Коментари
Публикуване на коментар